Ето кое ме впечатли днес!

А тази Снежанка помните ли?
Ето това днес прочетох и си спомних детството! Хубави години бяха. Позволих си да цитирам от този блог като леко промених текста, според моите си спомени.

Ако сте били дете тогава, като погледнете назад, ще ви бъде трудно да повярвате, че сте успели да доживеете днешния ден. Ние се возехме на коли без предпазни колани и без въздушни възглавници. Креватчетата ни бяха оцветени в ярки бои с голямо съдържание на олово. На шишенцата с лекарства нямаше секретни капачета, вратите често не се заключваха, а шкафовете в къщи не се заключваха никога. Пиехме вода от улични чешмички, а не от пластмасови бутилки. На никого дори не би му хрумнало да кара колело с каска. Ужас, нали!

Съдбата

Събудих се от блъскане по вратата. Беше Мира. С нея се бяхме запознали преди години, но животът ни завъртя и пътищата ни се разделиха. В деня на развода ми й се обадих и я помолих да ме приюти за ден-два и още същата вечер отпътувах при нея.
С Пламен се бяхме оженили три месеца, след като се запознахме.Направихме малка сватба и с парите, които събрахме от нея Пламен си купи една таратайка с автоматични скорости, която се разпадна след второто ни ходене до село. Докато не я продадохме все ми натякваше, със злобен поглед, че я купил заради мен. За две години семеен живот той не започна работа и десетина коли минаха през ръцете му. Продаде и последната - едно що-годе прилично "Рено", взе парите и три менеца не го видях.
Бяхме на някакъв купон. Естествено с неговите приятели. И тогава го видях да се натиска с някаква едрогърдеста блондинка, с телосложение на кранта и мозъчна дейност, колкото цвичка.

Променената Аз!

Новината, че ще имам бебе ме свари абсолютно неподготвена. Бях на крачка да постигна мечтата си в рекламния бизнес, нямах сериозна връзка от месец и финансовите ми възможности едва покриваха ежедневните ми разходи.
Бременността ми мина много леко. Нямах сутрешни неразположения, разхождах се по цял ден. Дните минаваха. Аз усещах бебето как расте в мен и все повече свиквах с мисълта за него.
Бебето се появи на бял свят в една прохладна летна утрин. Първият му вик огласи родилната зала и аз бях най-гордия човек на земята.
Малкото човече стана най-важното нещо в моя живот.

Аз!

Казвам се Рита! На 32 години. Имам вечно зает съпруг, двегодишен син и малко кученце с неустановена порода, на име Тико. В белите Тико е абсолютна конкуренция на сина ми...
Домашната въртележка ме завъртя преди две години и още се въртя, че чак свят ми се вие...
Баналното ми ежедневие, което се свежда до гладене, чистене, пране и отвреме-навреме седемминутен секс, не ми дава достатъчно усещания, а аз съм свикнала на високи дози адреналин...
* * *
Денят започна по най-гадния начин. Съседът от третия етаж ни събуди в седем с блъскане по стените /ясно, поредния ремонт за годината!/.

Първите думички на Ивайло

Наскоро се върнахме от море. Имам чуството, че след промяната в обстановката и след натрупването на нови впечатления, Ивайло започна повече да "бърбори". Научи, че съществуват стотинките и че с тях можеш да си купиш любимо лакомство. И когато извадя протмонето си, Ивчо обръща очички към него и казва: "Ди-дин, бон-бон", което в превод от бебешки значи: "Дай стотинки за бонбонки!"
Съпругът ми Петър е машинист и Ивчо отдавна знае, че влакът прави "пуф-паф" и че "тати кара влакчето". Един ден се случи така, че минавахме покрай жп-линия. Мина влак. Ивчо нададе радостен вик и започна да крещи с всички сили: "Тата, тата, тата" като очакваше баща му да се покаже от прозореца на локомотива, за да му махне. Само че това не се случи, защото...Пепи беше взел Ивчо в ръцете си. Изненадата на хлапето беше неописума, когато видя, че тати го е гушнал, а не кара влака.

Ивайло

Това е моето кратко разказче за най-прекрасното чувство - да бъдеш майка. Всъщност писала съм го преди четири години - при навършването на годинка на сина ми. Сега Ивайло е на 5 г., но още помня първата година от живота му, така сякаш беше вчера.

Кога измина една година?
Една година, откакто прегърнах сина си. Една година откакто чух бебешкия му плач. Една година от първият му ден на този свят. Една година...
Бързо отмина... Почти не я усетихме
Помня деня, когато се роди сина ми - един слънчев септемврийски ден. Помня очакването, тревогите, а после радостта, вълнението - имам син!
Първото докосване. Мекото вързопче, което ми подават и сълзите в очите ми. Ето го - Голямото Чудо. Едно прекрасно бебе, мъничко и топло. С мека, черна коса и чипо носленце.
И първата вечер с бебето вкъщи. Учудването ми, когато го видях за първи път голичко. Толкова беззащитно, толкова мъничко...
И дните ни заедно - еднообразни на пръв поглед, но толкова различни един от друг. Първата усмивка, първите колики, първото пюре и супа... и първото зъбче и крачка...
Толкова радост само в една година.
И тревоги и безсънни нощи.
Кога измина една година?...